Из дневника на писателя:
Многогласността в моите книги, особено в "Сибин" и "Антихрист", е многогласност в българския ум и душевност - само по себе си философстване, най-опасно за държавния живот. Все така разбират критиците като похвала тая многогласност. Сибин - прабългаринът, държавотворият, Силвестър, Тихик, Каломела - славянската мисловна разпасаност - трагедията. Обезобразеният Теофил - трагедия, сам се е обезобразил. Единственият духовен връх в "Антихрист" - Евтимий. Не съм писал тия книги да философствам над вечните въпроси, а да покажа някои български особености, както ги виждам и разбирам за една философия на нашата история! Кога ще се научим да мислим и преценяваме нашите "духовни ценности" не от някакво отвлечено философско гледище, а от интересите на България и нашата държава! В "Иван Кондарев" същите въпроси, но никой не ги засяга... 20 февруари 1979 г.
Културата и цивилизацията не са нищо друго освен противопоставяне на Бога, да излъжем естеството, затова тя ще изкопае гроба на човечеството. (...) Затова с разума на човека е дадена страшна отговорност. 07.10. 1958 г.

Из дневника на писателя: Най-сетне завърших "Тихик и Назарий" - навеки невъзможното е постоянно повтарящото се. Всяка власт се оказва най-измамлив фалшификат на свободата, дори когато е в името на Бога. Изкуството се превръща в отрова. А изкуството не се нуждае от доказателства. То трябва да е такова, че веднага да му повярваш. Критиката обаче винаги се опитва да доказва изкуството. Не може да се командва изкуството, то никога не служи на пошли цели или на държавна политика - тогава не е истинско изкуство, тогава се изражда и гние. То не е воля, а вдъхновение и трябва да бъде като хубав летен ден, да ни дава радост и надежда, да стисне сърцето и да порази разума. Мярката за художественост е в степента, в която е постигнато единство на съдържание и форма. Целта - създаване на красотата. Поетичността трябва да бъде отгоре, а конфликтът да се чувства отдолу, без да се набива в очи. Защото изкуството не е слуга на социалното. 10 януари 1976 г.

Из дневника на писателя: Най-съдбоносната грешка, извършена от Борис Първи, беше, че той избра византийското православие и с него - византийските ереси. Ако бяхме покръстени от Рим, българските духовници и интелигенция, вместо да четат житието на св. Параскева, щяха да четат Хораций, Цицерон, Сенека, Аристотел, Тацит и т. н., съдбата на България щеше да бъде съвсем друга, нямаше да беснеят у нас фанариотите. Френските консули биха ни пазили и покровителствали и пр., и пр. Католицизмът е култура въпреки всичките си отрицателни страни, а византийското православие е винаги близало ботушите на царе и императори и е поддържало самодържавието, както го поддържа и до Октомврийската революция в Русия. И Калоян, и Иван-Асен, изглежда, че разбраха тая страшна опасност от византийскто православие, тая глупост да вземеш религията заедно с ересите на твоя вековен враг, при това с по-висока култура от теб. Първото българско царство не можеше да се затрие на бойните поля, но то беше унищожено чрез православните кукумявки, от черните византийски врани, обсебили и двореца, и църквата на нещастния "светец" и глупак Петър, чиито синове бяха триумфално отведени в Цариград от Цимисхий и единият беше скопен... Който не разбира това, нищо не рабира от българската история и съдба!... Не мога да чета хладнокръвно защитниците на православието и се удивлявам на слепотата и глупостта им! Но нали и освободителката беше православна и нали чрез православието и славянофилството прокарваше месианската си роля, а днес интернационализма... 09 юни 1974 г.